BONJOUR PARIS

2 - 20 октомври 2023

BONJOUR PARIS

- Артефир, БНР

Не познава Париж този, който не го е видял в ранното утро.      

Ървинг Стоун

На 2 октомври в галерия „Стубел“ Момчил Георгиев открива изложбата BONJOUR PARIS.

Първата среща на художника с Париж е през 2006. Шестнайсет години по-късно той се завръща в града на светлините, на любовта и на греха, но този път открива очарованието на ранните парижки утрини.

„Същите безброй лампички, уловени в миговете преди слънчевата колесница да се възкачи на небосклона. Избледняваща светлина – сякаш от отминали времена – пътуваща до днес, уловена в минутите на безвремие, преди нощта да отстъпи царството на яркото дневно небе.

В минутите преди изгрева обичам да наблюдавам кафеджиите, които метат тротоарите, да усетя аромата на прясно изпечен хляб и кроасани, да следвам зелените камиони, които мият улиците и оставят блестящи следи след себе си или пък куция черен лабрадор Пако, който с радост поема на утринна разходка. Да крача бавно по мостовете и улиците, съзерцавайки раждането на новия ден, да наблюдавам как Сена прегръща островите, а тъжните улични лампи тихо гаснат. И отнякъде долита нежният глас на Бриджит Бардо… „Lesoleil“ –споделя Момчил.

Художникът представя 14 живописни платна, създадени през последната година. „Новите работи на Момчил Георгиев на вид се открояват от познатия и разпознаваем „стил“ на автора. Пресечените лица – уловени състояния на разполовеност, впечатляваха със застинала и едновременно с това трептяща тревога – особен лиричен драматизъм, изпълнен с усещане за човешкото. В „репортажите“ от парижката разходка – серия, подготвена по време на престоя на художника в ателиетата на Cité des arts, Георгиев развива тематичния спектър и на пръв поглед сменя жанра. Композициите, обсипани с отражения и отблясъци, игри на светлината в пъстър мрак, постигат сходен ефект на напрежение, причинено от нови визуални форми на нарушена цялост. В елегантния психологически шантаж на окото по един особен и дори мистичен начин се разгръща специфичното усещане, познато от разполовените портрети. За да не навлизаме в гещалт територията и теориите, подчинени на изконния човешки копнеж към целостта, ще изоставим думите докъдето стигат, защото работата на художника с човешкия материал и тема продължава много по-надалеч.“ (Йово Панчев)